Кажи на стълбите на Патриарха да си платят тока!
Чез.

Защото мислим за клиентите си…

1. Полякините = Българките
2. Средната заплата е 400 EUR, цените са по високи от нашите. Ако взимаш повече ставаш подозрителен и подлежиш на проверки от някои финансови институции.
3. Литър бензин е към евро и нещо.
4. Всички до един говорят английски, държат се и се обличат в тих стил и се заклевам, че нямат течения като чалгата, а иначе толкова ми напомнят за нас.
5. Президентът и министър председателя са братя близнаци, след обществени събития на които са заедно по снимките обозначават кой кой е. Тези двамата живот си живеят.
6. Друго не видях.

Познанското летище помаха приятелски за довиждане с 30 минути закъснение, достатъчни за да се окаже, че на Мюнхенския гейт за София не ме очаква самолета за родината, както и никакъв такъв до сутринта. Мисълта, че ще трябва да прекарам ноща в Шератон с вечеря и закуска поети от другарите Луфтханза и факта, че на Патриарха е все същия шум и прах, направо си превърнаха вечерта в една от изненадващо перфектните.
Става късно в Мюнхен, драги ми Смехурко – n-тата бира свършва, както и драскателните ми пориви, а на мислите им липсва все повече и повече любимото момиче. Обещавам утре да се прибера и да намина към Beograde, където Mr. The Mighty Ian Brown ще стоварва химнове и ще накара отново мечтите да се сбъдват – ще се пише, така че сЕди мирен.

Разказ-Подарък за Денкиса по случай: 1/ гениалния сайт-подарък от него и 2/ рождения му ден, наскоро преминал (питай американците)

Станах сутринта, но не съм на работа, не ми се ходи днес. Днес има рожден ден. Нямам махмурлук, дори е останала на дъното Търговище в кухнята, сигурно двете неща са свързани? Пуша една цигара на прозореца, под който дефилират доста приятни госпожици, забелязвам. Гася комютъра – днес няма да се занимавам с него, ще си гледам кефа. Правя си плодова салата, карам колелото, зареждам ай пода и излизам. Бегъл преглед на кухнята уточнява, че Рашев пак не е измил чиниите.

Сутринта: виждам се с Монкиса да пием Загорки на Билкова. Пием по 2 и се сещаме за култовата пицария в центъра на Зарата – ех, колко Загорки сме уморили там и колко госпожици сме задявали….. Минават още 50 човека от Стара Загора по Шишман и ме поздравяват за рождения ден – откъде ли знаят? Монкиса се подхилква. Не му обръщам внимание, но пием още по Загорка.

Обяд: отивам до Пощата. Минов ми е пратил от Лондон едно английско знаме с автограф на Лиам, малко специален тютюн за наргилето от неговите нови пакистански приятели и поръчка с 10 неща, които трябва да му намеря или запиша. Този пък сега какво ме тормози на рождения ми ден! Отказвам да му обръщам внимание днес и сядам с едни авери на баба Яга да пием по една малка Търговище. Амзов ми звъни да ходя да ме снима за реклама на Асамблея на Мира, отказвам. Идва Митака, носи радост. След 45 минути вече нагъваме цаца в Студ. Град, мълчаливо. Писва ни, пада ми батерията на ай пода.

Следобяд: много жега, мамка му. Сядаме с бандата на Строежа да видим как са Загорките. Чуваме по радиото, че Берое се класира за зона УЕФА и обясняваме на сервито, че през 80те години Берое има истинска шампионска титла, докато двата софийски „гранда” се борят за оцеляване. Идва Пясъчния Човек с бутилка Търговище, говори нещо несвързано за морето. След 1 час се събуждаме в едно купе във влака за Бургас. Измиваме се на прозореца и слизаме на Долна Малина. Идва брата на Монкиса с колата да ни прибере. По пътя Амзов ме навива да се снимам в реклама за Асамблея на Мира, аз отказвам.

Късен следобяд: Любо Сърнев звъни на стационарния – пита откъде съм бил родом. Обяснявам му, че съм от Зарата, а той изпада в спомени как като млад физик е бил командирован в Сливен да измерва съотношението между оградите на поделенията и нагона на уволнявките в казармата. Тръгвам да му обяснявам, че съм от Стара Загора, не Сливен, отказвам се и сухо му съобщавам, че казанчето, пералнята, домофона, домоуправителя и пинчера на Бончева трябва да се сменят с нови.

Привечер: тегля си душ, ям омлет, слагам шапката. Става ми тъпо, че съм отсвирил Ивайло и в негова чест си пускам няколко концерта, на които знам, че и двамата много се кефим. Вадя Гран Резерва Търговището от камерата и наливам (Рашев е пил от тоника, обаче). Паля за стадион Локомотив, където има концерт на Оейсиз. Чакаме се на последната спирка на седмицата с Монкиса, брат му, Митака, Амзов, Шварцовете, Кало и Човека, който познава Елеонора Манчева. Влизаме вътре и вътре е лудница, човек! Загорки, госпожици, радост и Оейсиз! Пея и аз. Три пъти ги връщат на бис, след това три пъти аз лично ги връщам на бис, след това с периферното зрение виждам, че се появава Минов по едни бели бермуди и тениска без ръкави с британското знаме, не издържал и хванал самолета за този случай, и той ги връща на бис. Нещо си говорим, не си спомням. Концерта свършва, но ние сме в екстаз и стоим още доста.

Гонят ни. Тръгваме с трамвая за Три Уши, където е афтър-партито. Ватманът ме изхвърля от предната врата на Банишора, но аз се качвам пак през прозорец отзад. По радиото се чува, че Левски, ЦСКА, Литекс, Локо Сф и Славия са дисквалифицирани поради черно тото допинг скандал и Берое е шампион. Амзов ме навива да се снимам в реклама за Асамблея на Мира, аз отказвам. Стигаме в Три Уши, там са Лиам и Ноел на бара. Викам ни бутилка Търговище, запознаваме се, разправят ми, че Търговище троши Смирноф отсякъде. Прегръщаме се с тях, пеем, допиваме бутилката и излизаме да скачаме върху мерцедеси на мутри пред Профсъюзите. Идва Бойко Борисов да ни прави забележка – Ноел посяга да му разбие китара в главата, Бойко отстъпва назад, но се спъва в Монкиса, който е зад него, и се самонокаутира. Изневиделица се появява Емо Петков, който нокаутира Монкиса. Брата на Монкиса троши празна Загорка в главата на Петков. Пясъчния Човек пита дали това все пак е най-важното? Успокояваме нещата, защото така не може да се продължава, бе човек. Минов получава идея за филм, аз пък получавам безсмислен есемес от Рашев, който е в някаква чалга в Силистра, а Амзов нещо ми говори и ми стиска ръката.

Сутринта след рождения ден: осъзнавам се как държа някакви хартиени флагчета с два нарисувани гълъба и човек с мегафон, седящ на стол ми крещи на испански да бия някаква камбана. Хвърлям флагчето и отивам да спя цял ден – така де, тия испанци още с Адмирал Нелсън сме ги мачкали. Опитвам се да отключа, а на стълбището над нашето Карлсон хърка. Пускам си филм и заспивам…

Иначе пътуване до Казахстан е кофти да започне осъзнавайки, че самолетният билет носи сбърканото ти име, паспортът ти изтича след месец, а ти трябват поне 6 такива, за да те пуснат да се шматкаш по света и flight координаторът от фирмата ти изпада в конфликт с мацката от летището къде точно трябва да те чака багажа. Сценариите са следните:
1. името – некадърници са тези от агенцията
2. паспорта – по-нисък от тревата и изцяло некомпетентен по въпроса
3. багажа – избираш дали да check-outнеш на междинката или на крайната дестинация и си представяш през целия полет, как каквото и да си избрал, е било грешно.
1 час до Истанбул и 3 часа за разстрел или по-удобно убийство на времето до другия полет. 13 левови бири и брит музика в подготвянето на съдбоносната презентация за така непознатия и мистичен Казахстански клиент. 2 часа закъснение, 5 часа полет, колкото си искаш часа на летището в Алмати, в безкрайно реалния quest в издирване на визата, която трябва да ме чака на границата, преди да мога да стисна ръка на Borat and the Kazakhs. Сънен и кисел консул, най-накрая английска реч, 60 EUR Visa и захвърлен, сритан сак, със смисъла на цялото пътуване – вчерашно закупен костюм, 2 ризи, 2 възела и 1 чифт обувки. Чувство на звезда, породено от вниманието на всички възможни беззъби бакшиши и абсурдни летищни светлини и безкрайно облекчение при вида на грешно изписаното ми име върху табелата на хотелския шофьор. 25 минутно шофиране, в което моите 2-ве минутно избирани руски реплики водят до ценен културен сондаж:
1. Бялото Боро е 0,50 евро цента, заради завода там
2. превозът ще ми струва 23 евро
3. престъпността е ОК
4. намираме се на 40 км. от Китайската граница.

4:00 АМ местно време или 3 часова разлика с BG, 4 часа предстоящ сън и безкрайно намачкани официални парцалки без наличието на ютия и на обичайния dial-up в 3 звездния хотел. 2 светкавични кви да е бири от минибара, 2 цигари – бяло боро естествено, 28 градуса Целзий, всичко това, докато местния изгрев се събужда по никое време, а „Масква” редят руски шансони, вън на балкона, представляващ най-големия лукс в хотела. В крайна сметка 3 часа сън, връзване на вратовръзка за първи път в живота, обилно пръскане на дрехите с вода, с изглаждане на гънките върху естествените форми на тялото, цигара на балкона за изсъхване, осъзнаване на важността от предстоящата среща, водеща до изпадане в тиха паника от неподготвеност до край и недоспиване пак до там. Кафе в лобито, шеф и руски колеги, чупене на лед и облекчени въздишки след първи впечатления. Треперене при отпиване на кафето, трудно боравене с английския словесен арсенал и очевидна неадекватност.

Альанс Банк. Една от най-големите банки в Казахстан. Дръпнати физиономии, по един особено красив и екзотичен начин, недоумяващи строго-официалното европейско излъчване. 1 етаж – front desk, 2 етаж – internals, 3 етаж – the board, с който предстоят „приятни” тридневни дискусии. Восъчните европейски изражения, костюмите с възли, деловите чанти с компютри всяват, иначе така ненужния респект, който кара казаците да се чувстват неловко и да отказват да приказват. 3 часова презентация на Paul, шефче и човекът с най-острата мисъл на целия свят, с 3 деца, с огромна fraud еродираност и най-перфектната моментна психологическа ориентираност към събития и хора. Нищо и никакъв обяд за цифри с три знака – хайде пак да обсъдим казахската социална изостаналост и неориентираност и митовете за ниски цени. Моите командировъчни веднага се засрамват в левия ъгъл на портфейла и си мислят за двойно подкрепление следващия път. Също така скован следобед, по време на клиентската презентация и лицемерна бизнес раздяла. Разбор, ниско емоционално заредена разходка и вечеря, 6 различни типа руски бири от маркета в минибара на стаята ми, 2 кутии Парламент /1 евро всяка/ и премотивирана нужда от работа.

4:30 АМ, 3 часа и половина сън, 3 опита за връзване на втората връзка, без достъп до предварително bookmark-натите възел tutorials. Кафе, цигари, някъв стрес-херпес, трескав преговор на подготовката. Бетонирано-установената атмосфера продължава да преобладава по време на презентацията ми – за кво ли Ви е да мърдате, мигате или съчувствате, съзерцавайте си с животинска пасивност животинското ми потене, а шефчето нека продължава със спасителните интервенции. Дали заради моят крещящо естествен провал да предам абстракцията на нашето софтуерно решение или логичното падане на психологичните бариери, Казаците започнаха да се усмихват и спобутват, като до разцелуване не се стигна даже и на самия финал. Смяна на тактиките – сън вечерта, работа 2 часа преди дневната среща. Все по завладяващ непукизъм и съответна решителност, смислени дискусии и приятелски завършек – прелюдия към едногодишен проект и повторни визити.

Между другото:
- основни ястия са тези приготвени от конско месо – неразбираемо е някой да не ги харесва.
- заобграждащата среда е изцяло post-soviet, с бегли примеси на азиатско присъствие и доста приличаща на българската, но в някои области доста по-изостанала.
- Borat е супер-умело преправен и прилича на една специфична група казаци, представляваща едва 2% от населението – редки индивиди.
- По-голямата част от населението е дръпната по азиатски или по точно монголо-азиатски. Жените са високи, екзотични, поддържани и европейско подражаващи. Не ти трябва комуникация за да ги желаеш истински. Мъжете са мъжаги и се здрависват с жест идващ от рамото, със замах и респектиращо ръкостискане. Пичове определено.
- 50% от колите са с ляв волан, 50% са с десен, след като пътищата са устроени по европейски стандарт – с ляв.
- Културата по пътищата е = на нашата. Пешеходните пътеки се настъпват, клаксонът се натиска по-често от колкото се сменят скоростите, форсирането на тунингованата лада е задължително, както и подвикванията от нея. Нищо необичайно са две катастрофи за < от 1 час.
- Президентът има власт и влияние до толкова, че бегло да спомене в своя реч, че не вижда бъдеще в дясно управлявание автомобили, за да им падне цената поголомно на следващия ден.
- Паметниците им представляват герои с различни музикални инструменти, за разлика от нашите екипирани с различни бойни приспособения.
- Бакшишите взимат на час, а не на километър /не навсякъде разбира се/
- В Казахстан бакшишите го духат, тъй като можеш да застанеш на тротоара и с по-дискретен жест от този при стопаджийството, да спреш всяка доброжелателна цивилна кола, която да те метне където искаш след предварително уговорена цена.
- В Казахстан по същия начин можеш да намериш разнообразни предложения за квартира, директно на тротоара.
- Ако в заведението липсва алкохол за приготвянето на даден коктейл, той никога не се отказва, а се набавя мигновенно от близкия магазин.
- Обслужващият персонал има огромен респект към клиентите и се обръща индивидуално към всеки присъстващ на масата с лек поклон над едното рамо и дискретно запитване за поръчката.
- Фонтаните са навсякъде, а край тях младежта подрънква на китари и консумира бири – копнали са го от нас.
- Полицаите носят фуражки с огромни периферии и често държат кочаните за вписване на нещо си точно под тях.
- Определено нищо извънземно под казахското небе.

Казахстан again?
О, да!

Иначе ежедневие – някви дребни ядове се трупат наведнъж и по много и потвърждават всеобщите теории, ама биват издишани брутално с разни Йога практики след наскоро състоялия се 5 дневен курс, прекаран сред облаците, в срещи от близък вид с по-възвишени форми на съществуване.

Слънцето днес прави от онези перфектните шарени сянки над пейките в парка и разправя, че добре би било да се възползва човек след двуседмичните душове и да поклюма блаженно в Gentlemаn-ски ритъм, докато настъпи часа AUBG crew-то да постави традиционната годишна пиеса на Сфуматовска сцена. След това бири, по много, навсякъде, с всички възможни, до колкото може, че от утре г-н the fucking Храст иска да не ходя по улицте, тъй като съм привилегирован да живея в терористичния Софийски център без временна регистрация. Аз ще поправям шкафчетата в къщи три дена, той нека си дефилира и да се отбие по Патриарха – ще развявам миролюбиво флагче през прозореца, излъчвайки цялата отрицателна карма, която ми е останала, че със снайпер не върви. Напоследък ме трещи зелената вълна и започнах да пия още повече Загорки и леко да шавам из по природносъобразни територии – разделям разни болкуци да не се карат, изключвам TV-то, че прави 24 часови маратони заради Рашев, загасям лампата след всяко посещение в офисната тоалетна и капя усилено на път за бюрото тъй като не ползвам салфетки след измиване.
Това предстоящо Казахстанско посещение е супер егоистично – никой нищо не знае за него и страната му и мисля повече да не питам, а да излезна в пряк двубой с мистичното му посолтсво още в понеделник. Така ми се иска да намина през Москва за да обърна с теб една водка със сельодка на Червения площад, но май ще ми искат виза за броените часове на руска територия, а това трябва да се сугласува с Инстанциите. Имай предвид, че те държа в течението и другата седмица.
Тази вечер около теб the mighty Zemfira прави концерт след 3 годишно отсъствие – разбрах, че билетите били като топлия хляб, но май си струва да се завъртиш край залата – ‘на черно’ все още е актуално навсякъде, а другарката Olga има силни рамена, помоли за подпиране.
Онази от хладилника взе да зъзне и вика, а знаеш мразя такива ситуации – ще мина да я нагледам, а ти там питай за сестра и Балтика и виж кво има да ти каже.
Искрено се надявам духът ти да е там някъде горе, усмивката простряна на ушите, а емоциите да се кефят непрестанно на разните му там руски тертипи. И ако пръстите те сърбят неустоимо, пиши ги тези емейли и засилвай насам.
Туй то. Давай набухаемся.

Най-благи поздрави,
Денкис