Помня паметния момент в който аз и Ipod се сблъскахме – 2004, Сърбия, Exit, Бис притежаваше една от 20GB-товите джаджи, която ми предостави за един цял следобед. Респектът ми беше безграничен и понеже смятам, че няма как да го опиша, ти предлагам да поразцъкаш при първа възможност – заразата е неизбежна.
Точно няколко месеца по-късно, един такъв стерилно бял 20GB модел предприемаше презокеански полет с дестинация моят адрес. Такива моменти се съхраняват в иначе захабената ми памет заради детската радост, емоция и възхищение, които носят, както и заради все по-невъзможната тенденция да ми се случват. Експолоатацията започна мигновено – сценарият със слизането до магазина без музика беше брутално унищожен; сутрин, за работа без да се разходя по любимата си мелодия – невъзможно; всички проекти, бумаги, сериали, филми – винаги в джоба ми – на едно USB разстояние. Хармонията в безграничното ми щастие беше нарушена точно 3 пъти, в които моя милост запиваше безгрижно и по много и си представяше координацията като закон на безтегловността. Точно в тези моменти, Ipod-а ми имаше възможността да изпита болката от съприкосновението с различните подови настилки, кога повече, кога по-малко нямам идея – не съм от тези които имат спомени по време на приличен запой. След 3-ия път му писна и реши да се развали непоправимо. Понеже аз си бях виновен нямаше псувни по Apple-ски адрес, нито пък драми – урокът беше научен. Ipod-ът хвана отново презокеански полет в US посока, където взе участие в recycle програма, след която на собственика му се дават 10% отстъпка при закупуването на нов негов побратим.
По принцип имам смесени чувства към шеметния прогрес на мрежата и измеренията, които придобива всекидневно – доста разпалено “проповядвам” на приятелчетата за какво иде реч и как интернет животът им трябва да си мърда задните части и да се ъпдейтва. Едно такова благо чувство ме облива всеки път, като видя ахнала физиономия, проумяла идеята на еди кой си тайм сейвър или поредния социален извор на информация. Нещо като Yang страната на мрежата, потапяща ни в знание, благодат и креативност. Но тъй като голяма част от всекидневието ми е заключена в омагьосания триъгълник – аз, компютър, интернет имам възможността да се лутам из безкрайните лабиринти на мрежата, които водят до съвсем нови хоризонти – след всяко “А стига бе” осъзнавам Yin страната и, и подмолния мастърплан за масово обсебване /ето затова си струва пак да чекнете shutdown поста ми./
http://shutdownday.com/ – интересна на пръв поглед идея, а аз наистина си нямам идея, дали мога или не мога да го направя. Не обичам някак си да мисля месец напред, особено за конкретен ден, освен ако не става въпрос за някое фестче – при тях моментът в който свършват е стартът на едногодишно планиране за същият фест през следващата година. Малко скептично съм настроен относно попиването на идеята от достатъчен брой потребители, но така като гледам сайтът яко се дигва и делишъс-ва и на всеки рефреш цифричките се джуркат, така че дерзание му е майката.
Мен ми се ме кефят подобен род глобализацийки, а още повече ми пълни душата фактът, че един от хората които стоят зад проекта се казва Денис Бистров – направо си е очеваден подиса, който стои зад сложно за смилане за американец, благозвучно европейско име – кво да ги мъчим милите, дай един Денис да се кръстя и да ми е мирна главата. Хайде и Вие да буукмаркнете и да покажем на 24 Март на този интернет, че не ни рулира тотално.
