Ти ся кво ме пита Ивайло и аз наистина се замислих баси аз ся кво верно? Аз – нищо – превърнал съм се в най-голямата мърда и колкото повече мърдея толкова повече мърдея, като в пиковете мърделиви моменти си казвам – бАхта в непрокопсаника и се успокоявам. Дружки сме си с мърдеенето, щото сме се разбрали да се събираме когато и където си искаме – дърпа ме то за ръкава и вика „Пич, ела да видиш кво шти обадя”, а аз това и чакам – цъкам на игнор ол, симулирам състояние „бера душа не ме закачай” и сред потулен заговорнически кикот се отправяме към по-добрите измерения на съществуване. Няколко са местата, на които мърдеенето едва не къса ръкава ми:
