Толкова много живот те блъска на талаз, че не ти оставя и секунда да го осъзнаеш; и те закача… за хамона, за сервесата, за сиестата… И понеже е толкова различен от цикъла, просто се предаваш; и не мислиш; и си даваш сметка, че няма нужда от мислене, защото трИвиата се случва, а ти не искаш да те повлича. Някъде там осъзнаваш, че натрапчивото „бАле” всъщност носи смисъла на цяло едно национално съществуване – непринудено и истинско.
И ако има проблеми, то маняна всичко ще е бАле и защо тогава не заключим шита в работен ден от 8 до 15 и не се разходим по Сол, след следобедната дрямка, точно когато 40-те градуса клонят към 30 и когато отвътре ти идва да прегърнеш света. И защо не го направим абсолютно всички, наведнъж, по едно и също време, за да се разминаваме и гледаме в очите и да живеем заедно… в един и същ град. И защо по дяволите трябва да ни пречат безумно грозните тълпи проститутки, осакатените просяци и изкривените виетнамски физиономи, като те съществуват заедно до музиката на виртуозните улични мучачоси, креативността на тротоарните мимове сърфисти и безгрижието на проснатите под сенките mp3 поколения. И защо трябва да се оплакваме от задушните и неприветливи сервесерии, а не се паркираме точно там, заради общия чат, мохито и паеля и не отебем английския език, докато съществуваме и караме веспите си, с лаптоп препасан през вратовръзката – всеки Божи ден.
Аз свивам поредния тютюн, седнал на пейката в Ел Ретиро, отпивам от кена Mаон, говоря си с моята милейди, Oasis и звездите и ставам на 29…
