Ти ся кво ме пита Ивайло и аз наистина се замислих баси аз ся кво верно? Аз – нищо – превърнал съм се в най-голямата мърда и колкото повече мърдея толкова повече мърдея, като в пиковете мърделиви моменти си казвам – бАхта в непрокопсаника и се успокоявам. Дружки сме си с мърдеенето, щото сме се разбрали да се събираме когато и където си искаме – дърпа ме то за ръкава и вика „Пич, ела да видиш кво шти обадя”, а аз това и чакам – цъкам на игнор ол, симулирам състояние „бера душа не ме закачай” и сред потулен заговорнически кикот се отправяме към по-добрите измерения на съществуване. Няколко са местата, на които мърдеенето едва не къса ръкава ми:


1. Офисът – работата за това е работа, за да се отлага – да подхлъзна самия себе си, че нямам такава е класика – офис столът шезлонгира на макс – смъкване на седалка и облегалка, бейско изсулване и леко подплъзване под бюрото, така че брадичката аха аха да опре върху плота – от ляво вода и кафе, от дясно шоколадови заигравки, от лаптопа слушалки. Овъртаймът се генерира в изобилие, а аз съм фит за надвечерния хек & бира в парка – нямало перфектни ситуации казват…..

2. Тоалетната – цял един ритуал в преследване на съвършеното мърдеене – тихичко, без резки движения почиствам тоалет-дъската от микро живота на предните Д-та. Тоалетна хартия? – Тук! Половин библиотека? – Тук! Емпетройка? – Тук! Засядам в грациозна, леко преведена напред поза и се наслаждавам на бавното прииждане на музата. Топ-ноч девойки от апликациите по стената се опитват да смущават ама да имат да вземат – познаваме се отдавна. Пали-гаси-свещичките минирали пода романтизират, ароматизаторите се сражават със зловонни врагове, земята се върти, аз олеквам мъжката.

3. Градски Транспорт – светкавичен скан на незаетите места и пенсионерски устрем x2 към завземане на най-стратегическото. По възможност сядам на двойна от вътрешната страна в очакване на бързо затапване, за да си спестя диалози с възрастни друзя от рода на: „Имаш ли бастун? – Нямаш! – А сЕди ся прав(а).”. Дъвча дъвка интелигентно, гледам замислено през прозореца, държа папка в скута си и излъчвам цялата сериозност на един еродиран младеж. А всъщност съм в очакване на по-екзотична отсечка от маршрута, при която неритмичното подрусване води до (не)краткотрайна и приятна ерекция.

4. Плажната Кърпа – тя е обетованата земя – напусна ли я хиляди беди ме налазват – горещ пясък, някой за мазане, друг за друго – лежа, спя, хъркам и пърдя, а като събера сили за немощен зов, учтиво се обръщам към Рашев за следващата бутилка Morgan. Другарчетата винаги ще подметнат и по Загорка, „Царевейшън, Сони Плейстейшън” дюда ще изсипе куп благинки, вечер някой ще те наметне с одеалце, а сутрин друг ще донесе по мекиче с айрян и така ще се изтъркули съвършената седмица.

5. Пейките – весели или не, те са навсякъде по всяко време, готови да приютят задника ми, Айподското ми настроение и торбичката Загорки – хвАла пейки. Седиш си като режисьорче, а пред теб се редят кадри на млади майки с колички, госпожици на токчета, мислено щракащи с пръсти, нахакани пъпчиви тинейджъри, малтретирани домашни любимци, пухкави софийски реститути – един кибик следобед за дефиниране на житейската философия. Вечер е друго – времето тогава си знае и спира, за да могат масетата да стигнат за всички в парка, а запоят да продължи до безпаметност с ол инклузив повръщане, дрямка и изтрезняване. За пейки съм зарибен всеки ден.

Респект мърдеене – ю ар ол дет ай нийд.