Някъде в топ петица бил по-големина – не ми се пита гуугъл, ще засипе пак с факти – направо си е след Уорсоу ако питаш мен. Не отказвам на места и събития, трябва да се уважават, че един живот рядко стига и за шепа такива. Два дена, два дена… нека ме лъхне полската атмосферка, аз пък ще и лъхам на бира и цигари, пък дано се получи химията и така да си залипсваме, че един ден пак да се надишаме заедно.

Бизнес класа полет, през Мюнхен – забрави това да се случи отново. На Бг еърпорта в костюм, по време когато петлите ги бъгва мъжкарлъка и започват да кукуригат /това само грух-грух го бие/. Понеже съм хитър и не си закупих от онези безкрайно практичните носители на вещи с дръжка и колелца, си нося футболния сак и отдалеч крещя, че са ме наврели насила в официалните одежди. И понеже съм невеж в бизнес етикета, излушвам инструкциите как мога да се облажа като Виайпи персона и се отправям към Лаундж рума, без да се редя на опашки или да бъда ненужно разкостен, щото видиш ли обувките ми пиукат на смахнатите сензори. Бизнес класа билета не стига в БГ, трябва ти и покана, която лелката в Лаунджа ти взима за да отчете после пред еди кой си хуйчо, че някой не само му е пил от кафенцето, ами му е капнал и млекце. Хуйчо, много ти се смея на Лаунджа, на резидавата мебелировка и на стерилетата, за който малко те съжалявам. Топла закуска, по специално отношение, спокойствие, скрито зад завески – фактори, които те карат да забравиш за кво иде реч във въздуха, а именно: „ебал съм те гравитацио”! Изкривени, филмирани бизнесменски мозъци, моля все на места отпред да си стоите и да не ми пречите на полета.

Баси летището в Мюнхен – успяха да направят два еднакви гейта G37 на два различни етажа и аз естествено успях да се паркирам пред грешния. Добре, че една интуиция ме тресе от вътре чат пат, че и този път ме халоса и ме засили към правилния, точно когато таблАта светнаха, че боардват.

Много симпатичен виенски чичко се оказа Bernd – колегата – пухкавичък, чистоплътен и поддържан както само австрийците го могат. И един такъв начетен и еродиран – оказа се, че дебелата книжка, която е почнал преди време и все още чете по самолетите е с далеч по интересна тематика, от срещата след час и половина с няква си там полска банка с 400 клона покълнали из Полша. Ако и аз като него, се задържа 15 години в играта обещавам, че на всички новобранци ще им бъде сервирана бира и ще им се приказва, че след перфектно протеклата среща с клиент ще се плацикаме в джакузита, докато някви нечовешки стриптизьорки се опитват да ни привлекат вниманието.

Пътуваме в таксито и не стига, че сърцето ми е влязло в джоба на ризата от биене, ами ще трябва директно да се ходи към банката. Добър ден, приятно ми е, аз съм сериозен човек в костюм, идвам да си говорим по бизнес – зЕми ся този футболен сак. Срам. Добре, че поляците са ийзи, ама от най-ийзитата – няма кво да се чупят обстановки, нА ти кафе, вода и сладки и дай да видим кво имаш да ни кажеш. Марек е шефчето – сигурен съм, че всъщност е брата на Наполеон от “Napoleon Dynamite” – този в дясно с оранжевото. Респект, малко са наистина истинските хора. Очаквания срещата да бъде дизастър, поради всякаква липса на подготовка се оказаха налудничави и към края на втория ден само оставаше да се поканим на гости по чай със задушевно бъбрене на канапето.

Нямахме време да се разгледаме с Познан – срещнахме се на площада му – един такъв огромен, нашарил сградите и катедралите с германски белези, но по един величествен и спиращ дъха начин. Разбира се, че имаше часовникова кула, най отгоре на която в определен час излизаха два овена и се млатиха ли млатиха. Разбира се вечеряхме в ресторант на име „Панове под козирками” и маахме Lech с пироги, супи с кремвирши и сланина, джолани със зеле и салати с пилешки дробчета. Като всеки горд гражданин на града си, един познански колега успя да болдне следния лист:
1. Най-голямото кино в Европа е Познанското.
2. Фабриката за бира, над чието модернистично прекоряване са се потили кви ли не дизайнери в момента е един от най-големите шопинг центрове. Мамка му направо си е за вярване – последният, 4-ти етаж от старата И част, след невроятни удължения от старо-европейски тераски и пейзажи се превръща в най – ниския етаж от новата част. Импресийка, ама да я видиш поне на снимка, която аз не направих.
3. Познан е най-големият център за спортове, случващи се по канали и други водни източници.

Иначе:

1. Полякините = Българките
2. Средната заплата е 400 EUR, цените са по високи от нашите. Ако взимаш повече ставаш подозрителен и подлежиш на проверки от някои финансови институции.
3. Литър бензин е към евро и нещо.
4. Всички до един говорят английски, държат се и се обличат в тих стил и се заклевам, че нямат течения като чалгата, а иначе толкова ми напомнят за нас.
5. Президентът и министър председателя са братя близнаци, след обществени събития на които са заедно по снимките обозначават кой кой е. Тези двамата живот си живеят.
6. Друго не видях.


Познанското летище помаха приятелски за довиждане с 30 минути закъснение, достатъчни за да се окаже, че на Мюнхенския гейт за София не ме очаква самолета за родината, както и никакъв такъв до сутринта. Мисълта, че ще трябва да прекарам ноща в Шератон с вечеря и закуска поети от другарите Луфтханза и факта, че на Патриарха е все същия шум и прах, направо си превърнаха вечерта в една от изненадващо перфектните.
Става късно в Мюнхен, драги ми Смехурко – n-тата бира свършва, както и драскателните ми пориви, а на мислите им липсва все повече и повече любимото момиче. Обещавам утре да се прибера и да намина към Beograde, където Mr. The Mighty Ian Brown ще стоварва химнове и ще накара отново мечтите да се сбъдват – ще се пише, така че сЕди мирен.