Толкова много живот те блъска на талаз, че не ти оставя и секунда да го осъзнаеш; и те закача… за хамона, за сервесата, за сиестата… И понеже е толкова различен от цикъла, просто се предаваш; и не мислиш; и си даваш сметка, че няма нужда от мислене, защото трИвиата се случва, а ти не искаш да те повлича. Някъде там осъзнаваш, че натрапчивото „бАле” всъщност носи смисъла на цяло едно национално съществуване – непринудено и истинско.
И ако има проблеми, то маняна всичко ще е бАле и защо тогава не заключим шита в работен ден от 8 до 15 и не се разходим по Сол, след следобедната дрямка, точно когато 40-те градуса клонят към 30 и когато отвътре ти идва да прегърнеш света. И защо не го направим абсолютно всички, наведнъж, по едно и също време, за да се разминаваме и гледаме в очите и да живеем заедно… в един и същ град. И защо по дяволите трябва да ни пречат безумно грозните тълпи проститутки, осакатените просяци и изкривените виетнамски физиономи, като те съществуват заедно до музиката на виртуозните улични мучачоси, креативността на тротоарните мимове сърфисти и безгрижието на проснатите под сенките mp3 поколения. И защо трябва да се оплакваме от задушните и неприветливи сервесерии, а не се паркираме точно там, заради общия чат, мохито и паеля и не отебем английския език, докато съществуваме и караме веспите си, с лаптоп препасан през вратовръзката - всеки Божи ден.
Аз свивам поредния тютюн, седнал на пейката в Ел Ретиро, отпивам от кена Mаон, говоря си с моята милейди, Oasis и звездите и ставам на 29…
Някъде в топ петица бил по-големина – не ми се пита гуугъл, ще засипе пак с факти – направо си е след Уорсоу ако питаш мен. Не отказвам на места и събития, трябва да се уважават, че един живот рядко стига и за шепа такива. Два дена, два дена… нека ме лъхне полската атмосферка, аз пък ще и лъхам на бира и цигари, пък дано се получи химията и така да си залипсваме, че един ден пак да се надишаме заедно.
Бизнес класа полет, през Мюнхен – забрави това да се случи отново. На Бг еърпорта в костюм, по време когато петлите ги бъгва мъжкарлъка и започват да кукуригат /това само грух-грух го бие/. Понеже съм хитър и не си закупих от онези безкрайно практичните носители на вещи с дръжка и колелца, си нося футболния сак и отдалеч крещя, че са ме наврели насила в официалните одежди. И понеже съм невеж в бизнес етикета, излушвам инструкциите как мога да се облажа като Виайпи персона и се отправям към Лаундж рума, без да се редя на опашки или да бъда ненужно разкостен, щото видиш ли обувките ми пиукат на смахнатите сензори. Бизнес класа билета не стига в БГ, трябва ти и покана, която лелката в Лаунджа ти взима за да отчете после пред еди кой си хуйчо, че някой не само му е пил от кафенцето, ами му е капнал и млекце. Хуйчо, много ти се смея на Лаунджа, на резидавата мебелировка и на стерилетата, за който малко те съжалявам. Топла закуска, по специално отношение, спокойствие, скрито зад завески - фактори, които те карат да забравиш за кво иде реч във въздуха, а именно: „ебал съм те гравитацио”! Изкривени, филмирани бизнесменски мозъци, моля все на места отпред да си стоите и да не ми пречите на полета.
Дай да прочета до края »
Ти ся кво ме пита Ивайло и аз наистина се замислих баси аз ся кво верно? Аз - нищо – превърнал съм се в най-голямата мърда и колкото повече мърдея толкова повече мърдея, като в пиковете мърделиви моменти си казвам – бАхта в непрокопсаника и се успокоявам. Дружки сме си с мърдеенето, щото сме се разбрали да се събираме когато и където си искаме – дърпа ме то за ръкава и вика „Пич, ела да видиш кво шти обадя”, а аз това и чакам – цъкам на игнор ол, симулирам състояние „бера душа не ме закачай” и сред потулен заговорнически кикот се отправяме към по-добрите измерения на съществуване. Няколко са местата, на които мърдеенето едва не къса ръкава ми:
